Начало » Спорт » Йордан Йовчев разкри това, което най-много му тежи в ново интервю!

Йордан Йовчев разкри това, което най-много му тежи в ново интервю!

Реклама:

jj

Легендата в спортната гимнастика Йордан Йовчев гостува в предаването „Код спорт“ по TV+. Участник на изключителните шест олимпиади, носител на четири медала от най-големия форум, многократен световен и европейски шампион, Йовчев е вдъхновение за поколения състезатели и привърженици на спорта.

– Данчо, беше президент на федерацията по спортна гимнастика и два пъти заместник-министър на спорта. Какво е положението на висшите етажи на властта?
– Не съм точният човек, който трябва да даде някаква генерална оценка. Всички сме наясно, че в момента кабинът „Борисов – 2“ е в оставка. Принципно нещата продължават. Разбира се, най-вероятно ще има нов служебен кабинет и парламентарни избори.

– На олимпиадата в Рио ти наблюдава почти всички спортове с наше участие, наясно си със ситуацията в българския спорт, която е…
– Оценка на спорта като цяло не мога да дам, но съм оптимист. Виждам, че се полагат усилия, случват се добри неща, което ме кара да не губя надежди.

– Последните години на кариерата ти съм те приемал като „Христос на гимнастиката“ – леко побелели коси, разпнат на кръст, бориш се за медала, с който ще осигуриш бюджета на спортната гимнастика. За теб медалът беше рибата, с която Христос е нахранил хората.
– Да, ти си малко по-ясен и точен. Аз не бих се изразил точно така, но в крайна сметка на финалната права това е акцентът. Бюджетът на федерацията се гради в предходната година на базата на резултатите. До последно, докато се занимавах със спортна гимнастика на високо равнище, се стараех винаги и на всяко едно състезание да има медал, защото наистина това ще храни гимнастиката занапред. Ние нямахме отбор или индивидуалисти от моя ранг и когато сляза от голямата сцена, да има кой да ме замести и това продължава да е така, защото са такива времената. За да се реализираш в гимнастиката, ако имаш всички качества да бъдеш спортист на високо ниво, се изискват два олимпийски цикъла. Просто сме в такъв период. Сега наистина се плагат усилия да се реновират базите, да има къде да спортуват, да има масов спорт и в последствие, който си избере да се занимава активно с този спорт, да има къде да го прави. В близко бъдеще съм оптимист. Нещата вървят в правилния ред. Просто не знаем точно кога ще се случи.

– Може спортът ни да не е това, което беше, но българската публика се радва на шоу. Христо Стоичков и художествената гимнастика направиха бум през годината, но ти беше първият с твоя бенефис. Приликите и разликите с твоя празник в „Арена Армеец“?
– Христо Стоичков винаги ще бъде актуален. Гимнастичките са „златното“ поколение, успяха да съхранят традициите и да продължават да жънат успехи. Съвсем скоро направиха бенефис и показаха, че хората искат да се докоснат до звездите и затова пълнят залата, обичани са. Специално моят бенефис беше едно от нещата, които ти дава спортът. Защото, когато загубих една от титлите, за които се борех, същевременно станах популярен българин и достигнах до любовта на хората. Така се стигна до бенефиса ми през 2012 г. Хората, които работеха по сценария са много можещи. Тези, които направиха моя бенефис, сега направиха и този на „златните“ момичета. Получи се много добре. Явно масовата публика иска да се докосне до звездите и да получи положителна емоция, а и даде това, което спортистът е заслужил. Виждате откога билетите за Христо Стоичков свършиха. Хората искат да се радват на нещо хубаво и оценяват направеното във времето.

– Защо на редовите състезания у нас няма публика, дори и при символични цени на билетите? Не губи ли така класа българският фен?
– Да, може би губи. Аз също на моменти се питам. Когато правим шоу или бенефис, може би очакванията са по-големи, че ще бъде нещо грандиозно. Може би трябва да полагаме малко повече усилия да осведомяваме феновете какво се случва. Трябва да има по-голяма чуваемост на събитията. Ето, правим държавно първенство по спортна гимнастика в тренировъчната зала в „Арена Армеец“. Ако не са родителите, които водят децата и състезателите, много трудно набираме странична публика. Има го този момент и се чувства, но по-скоро рекламата ни е слаба.

– Когато ни гостува олимпийската шампионка по плуване Таня Богомилова, ни призна, че има алергия към водата и не влиза в басейн. Вярно ли е, че ти пък не се хващаш за халките?
– Хващам се, но много рядко. Съвсем скоро правихме едно шоу в Москва и поради тази причина ми се наложи да го направя, защото исках да участвам. Занимавам се с гимнастика, но не се хващам на халките.

– Друг контрапункт с наш звезден гост – Любо Ганев, който е може би единственият елитен спортист в света, който не е имал контузия по време на кариерата си, докато при теб е обратно. Разкажи ни за най-тежките моменти.
– Просто при гимнастическия спорт това се случва. Докато научиш сложните елементи, няма как да няма и контузии. Аз също съм един от щастливците като бате Любо, защото имам тежки травми, но съм се отървал и съм се докоснал до върха. Имам пукната китка, ребра съм пукал, два пъти съм си счупвал крака, но нямам тежки оперативни намеси. Напоследък най-тежката травма, която ми е и от спорта, са ми зъбите. Благодаря на д-р Павлов и екипа, за страхотните усилия, които полагат вече трета година да се възстановя. Наистина сериозният спорт понякога води до сериозни поражения.

– Само като чуя ме заболява – скъсан гръден мускул на световното в Анахайм през 2003 г., където спечели две световни титли и те нарекоха „свръхчовек“ и преди Лондон 2012 – скъсан мускул и счупена китка. Не ти ли мина мисълта да се откажеш от последната си шеста олимпиада?
– Не ми костваше толкова много. Щеше да ми бъде по-лесно да положа усилия и да участвам на нея, отколкото да се откажа, защото бях близо. Участието ми на олимпийски игри и ако евентуално направя финал, щеше доведе Българската федерация по гимнастика до по-предно място в класацията по финансиране. Мислел съм и за нея и за хората, които са ми помагали във времето, за да постигна успехи.

– Можеше и да не се стигне до такъв момент, защото знаем, че американците ти предлагаха да се състезаваш под техен флаг. Имаше ли тогава дилема пред теб, защото едно „да“ от твоя страна не само решаваше безброй битови проблеми, но и носеше и екстри?
– Разбира се, че го има този момент. През 1996 г., когато аз, Краси Дунев и Иван Иванов останахме в Америка, бяхме щастливци и започнахме работа съвместно с Барт Конър, Надя Команечи и техният известен мениджър Пол Зърт. Всъщност той ни подаде ръка, започнахме заедно като треньори, много бързо ни направиха документите на базата на успехите, които имахме. Много бързо взехме „зелена карта“, пет години след това – паспорт. Ние много бързо искахме да се откажем от спорта, някак си се бяхме наситили. През 1996 г. аз станах четвърти, Краси Дунев – сребърен медалист и със сигурност искаше да спре със спорта, ниско заплащане в България. И си казахме, че това е нашият шанс да се реализираме. Предложиха ни веднага да започнем шоу програми, от които изкарвахме добри пари. Трябваше за пореден път да доказваме, че ние сме точните хора, за да бъдем част от екипа. Работехме много и представленията, които правехме бяха на много високо ниво. Пол Зърт каза: „Окей, ако не искате гражданство, но нека да направим документите, всичко да е точно, за да можете да пътувате“. Ако искаш да се състезаваш, вече ти си решаваш дали ще изчакаш и ще вземеш американско гражданство. А това гражданство не ти дава правото, че веднага ще влезеш в националния отбор, но ние бяхме достатъчно добри, за да бъдем в него. Така или иначе, така се развиха нещата, че аз продължих да се състезавам за България, пак благодарение на Пол Зърт, защото заради шоутата, ние държахме едно изключително високо ниво и спортна форма. Първото състезание беше Гран при в парижката зала „Берси“ и аз станах първи на халки. За мен беше като детска игра.

– Защо избра Хюстън?
– Избрах Хюстън, защото ми предложиха работа – да бъда част от подготовката на националния отбор, защото когато тренирах имаше три момчета, които бяха в основния национален отбор на САЩ. Хем тренирах, хем им помагах. Хареса ми, заедно се готвехме. В Оклахома след шоу програмите работех сам – сам се подготвях и сам пътувах. По-тежко беше, но ме мотивираше и даваше хъс и емоция, но в последствие започнах и да остарявам. Имах нужда някой да ми се противопоставя, за да може да търся повече предизвикателства. Хюстън някак си ми хареса. В последствие брат ми имаше работа там.

– Ти си един от последните велики спортисти на България, но за съжаление в гимнстиката нямаш последователи. Как се отнасяш към подмятания като „туристи“ – определение, което често застига наши спортисти на олимпийски игри?
– Със сигурност не е приятно, защото знам, че всеки един, който е преодолял квалификации и иска да отиде на голямо състезание, работи за него. По-голямата част определено искат да дадат максимум от себе си и да постигнат това, което са си заложили. Далече сме в много от спортовете. Специално на тази олимпиада направихме доста пропуски и можеше да имаме доста по-добри резултати. Тези три медала не казвам, че са „уау“, но е по-добре от 2012 г. Но разсъждавам, че изпуснахме потенциални медали – и в борбата, и в джудото. Направи ми страхотно впечатление Панчо Пасков във фехтовката. Момчето, което не се занимава толкова професионално или може би бъркам, но направи фурор. Пасков направи нещо наистина уникално. Ако това момче се занимава по-сериозно, щом е победил най-добрия или гения на фехтовката, значи той дълбоко в себе си го носи. Ако това беше финал, то той ставаше олимпийски шампион. Имахме много потенциал и може би всеки трябва да си направи анализ. Не бих ги определил като „туристи“. Ние не правим олимпиада на туристи. Толкова са ни възможностите, все пак трябва и да участваме.

– Не мислиш ли, че на олимпиадата в Атина през 2004 г., когато те „ограбиха“ съдиите и дадоха титлата на Тамбакос, ти спечели тогава повече симпатии от целия свят, отколкото ако беше станал олимпийски шампион?
– Наистина получих много разпознаваемост. Много хора чрез мен се почувстваха ощетени, че като българи пак ни прецакаха. Това нещо ми даде стимул, но като спортист смятам, че има баланс както в спорта, така и в живота. Това, че не станах олимпийски шампион, а получих любовта на хората за мен е достатъчно. В историята никога няма да пише олимпийски шампион срещу името ми, но вътрешно в себе си знам, че честно казано го заслужавах. Но да завоюваш толкова хора на твоя страна, е нещо изключително. Благодарен съм!

– Вярно ли е, че с Тамбакос сте близки приятели?
– Чуваме се отвреме навреме по телефона. Тогава бяхме по-малки и различни неща ти минават през главата. Вече той има две деца, работи в университета, говорим си как спортът дава много, но и взима. Той е бил облагодетелстван от това, че стана олимпийски шампион и е имал своя шанс. Разбира се, той няма пръст в това нещо, защото съдиите решават. Той излиза, дава всичко от себе си, не го изпълнява по най-добрия начин, но пък печели.

– Впрочем българският спорт има три емблематични „ограбвания“ на олимпиади – Йорданка Благоева през 1972 г., когато докато се радва след успешен опит, летвата на високия скок пада и съдиите отсъждат фаул. След това прословутият скалъпен фотофиниш на Румяна Нейкова в Сидни. Говорил ли си с тях на тези теми?
– С Данчето Благоева се познаваме много отдавна. Тя оглавява федерацията по аеробика. Малко е различно от това, с което се е занимавала през годините, но направи прекрасни неща. Засягали сме тези теми. Това нещо в спорта го има. За съжаление понякога се пада на нас. Може би не е случайно, такава ни е орисията. За Руми в Сидни… После променят правилата, измислят, подобряват технологиите и въпреки всичко, ние си оставаме ощетени. Но това, че станахме по-разпознаваеми и по-обичани е другата страна на губещото.

– Грешката на кариерата ти в Пекин ли беше, когато пропусна един задължителен елемент в съчетанието ти на халки?
– Изцяло моя грешка, защото прибавих един елемент, който смятах, че ще ми помогне. Търсех някакъв реванш. Там най-добрият гимнастик на халки беше китаец. Ако аз не го бях изпреварил с нещо, работата беше на кантар. Заложих на един елемент, който много добре ми се получи. Сбърках един елемент, който се изисква по елементарен начин, но с голяма стойност. Няма да забравя, тогава и Валентин Йорданов, и Георги Първанов бяха в залата. Беше ми сташно разочароващо и много ме беше яд, защото знаех, че ако искам да направя някакъв реванш, това ми е шансът. Сам се прецаках. Допуснах кофти грешка, която за съжаление, се наказва жестоко.

– Помня, че тогава Вальо Йорданов цял ден не говори с никого.
– Да, чувството е много гадно, защото всеки ти съчувства и иска да ти каже нещо. То трябва да мине през теб, да го изживееш. Хубавото на спорта е, че ти поднася тези емоции и това приятелство, които иначе няма как да изпиташ.

– Какво е положението с патентите в гимнастиката? Знаех, че има четири елемента кръстени на теб, а сега вече е един, така ли?
– Има един със сигурност. Направих много упражнения, които никой не е правил, но се оказа, че са модифицирани, че нещо се е прибавяло, а не са изцяло измислени. Наистина е много сложно. Ако никой не е правил четворно салто и ти си първият, ще кажат, че има с три и ти си добавил още едно. Някак си така ги третираха елементите, за да ги впишат в правилника постарому, но с по-голяма трудност.

– Как се получи при теб преходът от активния спорт към нормалния живот? Беше ли готов?
– Не, няма как да бъдеш готов. Въпросът е да намериш нещото, което искаш да правиш, за да може веднага да се впуснеш в някакви амбиции, премеждия, нещо, което те възбужда. Иначе в един момент започва да ти липсва това, че си бил актуален, на пиедестал, а сега си в скритото. Благодарен съм, че към момента все още стоя близо до спорта и общувам с много спортни деятели. Имах шанс да се пробвам и като журналист на олимпийските игри в Рио. Старая се да бъда около спорта, защото това е нещо, което мога да правя. Някак си, с каквото и друго да се захвана, няма да е истинско и няма да е същото. Много плавно ми премина този преход. Нямам някакви сериозни сътресения, в които да ми липсва големият спорт.

– Да погледнем към личния ти живот – знаем, че със съпругата ти Боряна имате син, който е роден в САЩ. По нейно настояване е кръстен на теб – Джордан. Но той не е избрал гимнастиката, а по-богаташки спорт – тенисът. Ще добавиш ли нещо?
– Много исках да мине през гимнастиката, защото тя дава добра основа за развитие. Все пак може да прави задно и предно салто. Има координация, но нямаше качества за гимнастика. Израсна 1,80 м, за разлика от мен – 1,60 м. Вече е 15-годишен, хареса си тениса, продължава да се състезава, но аз не го натискам да прави нещо, което не харесва. Опитвам се да му обясня – дали ще е гимнастика, тенис, бокс, борба, няма никакво значение. Въпросът е, ако това наистина е нещото, което смята и иска да прави сериозно, да го прави от сърце, иначе няма смисъл. Не че няма смисъл, но трябва да знаеш какво искаш.

Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, „Код Спорт“ TV+

Източник: БЛИЦ

Твоят коментар